Кабинетът по литература

Каквото и да казваше в момента, ако щеше да говори за мравките в градината на леля си, Джес щеше да го слуша с интерес. И си личеше ,че се интересува и обича вино. До сега не бе осъзнавала колко много знае той. Тя погледна леко нагоре към него, а ръцата й се озова върху неговата, съвсем съзнателно.
- Нека бъде това, тогава. - съгласи се тя. Може би се опитваше да му угоди твърде много,но тя нямаше против. И мислено се отбеляза,че трябва да бъде много внимателна,ако му купува вино някой ден. Но в същото време знаеше,че ще е подарък, който той щеше да оцени. - Бялото също е хубаво,но не държа на бяло. Не се притеснявайте.
След което махна ръката си от неговата и леко се измъкна изпод неговата вдигната ръка и си пое дълбоко въздух.

Отдръпна се, за да й даде възможност да се измъкне. Не беше усетил, че я е притиснал, но и не го приемаше като нещо много притеснително. Просто беше голям и понякога пречеше на хората да маневрират спокойно около него. Имаше чувството, че видът му смущаваше много повече движенията им, отколкото някаква реална физическа пречка.
- Извинявай - каза някак механично той, като извади тирбушона от шкафа - Ще го отворя малко, за да подиша.
Отвори виното с лекота и го остави на масата. До него нареди две чаши с вино и ппдтисна импулса да ги напълни. Въздуха отваряше допълнително вкуса на виното и беше важно за тези запечатани с восък, както бе правилно да се прави с хубавото вино. Погледна часовника си с известно нетърпение.
- Кога ще пристигне храната?
Не искаше да се връща към тестовете сега.

Беше огромен,а се движеше с такава лекота и изящество. Или поне в нейните очи изглеждаше така. Джесика едва сдържаше усмивката си, като го гледаше как отваря виното и поема аромата му. Беше мъж мечта и съпругата му със сигурност беше изключителна късметлийка.
- След около 5 минути. - погледна телефона си и този път му се усмихна лъчезарно. Реши да премести едни листове оставени на малката масичка и да я подготви за вечерята им. След което облече палтото си и отиде да вземе вечерята. Както винаги я постави в чинии и сервира. - Надявам се да ви хареса.
Беше опитвала неговото ястие веднъж, преди известно време, когато бе посетила ресторанта с родителите си. Беше наистина вкусно, с висококачествено телешко месо, зеленчуците също бяха от личните градини на заведението и всичко бе прясно,но бе нещо ново...,а не знеше дали той си пада по новите неща.
- Виното ухае страхотно.

Аксел беше мъж с апетит ... не че не му личеше. Имаше много удоволствия в живота си и най-важните от тях минаваха през устата му. Ето защо се облиза бавно и несъзнателно, когато видя чинията със сочна пържола. Стомаха му застена от вълнение, а той не каза нищо повече, докато не опита онази първа хапка от месото. Подъвка дълго, докато оглеждаше съдържанието на чинията си и накрая кимна.
- Хубаво е ... - започна замислено и си пролича какво ще последва - но аз обичам пържолите си по-кървави.
Това не зависеше от ресторанта, а от поръчката. Щеше да е хубаво да знае, защото разчиташе на нея доста често за храната си. С тази структура и тренировките му, се налагаше да спазва определени режими, но когато дойдеше време за наслада, искаше една сочна, кървава пържола. Взе си втора хапка и този път я комбинира с глътка вино. Трябваше му нещо по-гъсто и сладникаво за тази вечеря, но не искаше да я отегчи с безкрайни разговори за историята на алкохола.

Тя повдигна вежда леко изненадана,но кимна на думите му. Определено щеше да си го запише, защото Виктор не бе споменал този дребен детайл. Мамка му! Вътрешно се порица,сякаш трябваше да го знае,но в същото време нямаше как да го знае и не бе нейна вина.
- Разбира се. Трябваше да ви попитам... - набоде от салатата си с вилица и започна да се храни, като също отпи от виното. - Други предпочитания за които може бе не знам. Коя е любимата ви храна...или любим десерт.
Умишлено насочи темата към десерта, искаше леко да го подразни, да го накара да мисли за това. Но щеше да е трагедия,ако той изобщо не харесваше торти и шоколад. Чудеше се какво да го попита, като не искаше да повдига въпроса за работата.
- Как са Карл и Робърт? - реши да попита. Беше си прекарала добре в компанията им миналата седмица.

- Обичам плътни вкусове - отговори й той замислено, докато си представяше любимите си неща за хапване - Особено с десертите! По-плътни и по-остри. Като какаото. Обичам тъмен шоколад, но и другите му разновидности ми харесват. Но не бих се определил като капризен. Бих ял всичко.
Да, имаше ясно изразени предпочитания, но щеше да яде каквото му се сервира, особено ако беше гладен. Десерта винаги беше десерт, ако ще да му тупнеше и топка ванилов сладолед. Според него това беше безличен десерт, но ако му се хапва нещо сладко, хич няма и да се замисли.
- Карл е добре. Чух го скоро - мислите му обаче бяха в друга посока - Имаш ли номера на Робърт? - попита с неприкрито любопитство. Не знаеше дали са си ги разменили по време на срещата им - Хубаво е да поддържаш връзка с хора като него. Той е близко до възрастта ти, талантлив е, благодарение на баща си има правилните връзки и привлича вниманието на хората върху себе си. Знам, че това е нещо лично, но е хубаво да започнеш да се обграждаш с правилните хора.

Джес съвсем леко се усмихна на думите му и повдигна леко рамене, като си взе от пилето в салатата Цезар. Робърт,това всъщност бе интересна тема. Момчето бе малко по-голямо от нея,но двамата си бяха допаднали. Беше й дал номера си в бара още онази нощ всъщност.
- Хмм...Всъщност двамата се видяхме вчера. - призна си Джес. Да,беше важно да има връзки и приятели в сферата за която той говореше. И бе споменал това не веднъж. Робърт я беше поканил на кафе и тя бе приела. Беше наистина мил младеж и някак си изглежда се интересуваше от нея на едно друго ниво. Джес се бе съгласила да излязат отново,но се бе хванала,че го правеше за да залъже себе си, мислите си и чувствата си. - Приятен мъж е.
Отпи от виното си и повдигна рамене. Може би,ако не бе влюбена в Пиарсън не би имала нищо против да излиза с Робърт,той бе умен и бе красив... и имаше правилните връзки. Но просто не бе редно да дава надежди на младият поет...не и когато сърцето й бе с мъжа пред нея.
- Може би някой път трябва да излезем отново всички заедно в този ваш бар.

Аксел кимна с глава, дъвчейки сочната пържола. Беше толкова вкусна и си личеше колко много му харесва.
- С удоволствие. Малко съм натоварен напоследък, но бих се радвал да повторим - което не беше лъжа, все пак тя следеше графика му - Робърт е добро момче. Талантлив е и когато се фокусира върху нещата, му се получават.
Имаше лек бунтарски период с наркотици и алкохол, но това бе обичайно за поне петдесет процента от днешната младеж. Времената бяха такива. Той обаче успя да се осъзнае навреме, да влезе в правия път и то с ударна сила. Нямаше намерение да го злепоставя, като коментира това с Джесика, но мъжа в който се превръщаше, имаше светло бъдеще пред себе си.
- Разкажи ми за другите си приятели!
Искаше да научи нещо ново за нея. Гледаше да й зададе поне един личен въпрос, когато вичеряха заедно. Не искаше да седят в пълна тишина и да се хранят просто колко да имат сили да работят.

Да,Робърт беше всички тези неща,но не беше нещо, което Джес търсеше...Не беше това,което искаше.Не ,че Пиарсън клонеше към тази посока, но нейните собствени мисли го правеха. Тя му се усмихна и отпи голяма глътка вино, донякъде да забави отговора си. Какво можеше да каже за приятелите си?
- Познавате Дани, чували сте за Джой. - започна тя. Зачуди се койт друг може да бъде включен в приятелския й кръг. Имаше преди други хора с които общуваше,но вече нямаха толкова време един за друг. Всеки се бе съсредоточил върху своите си проблеми и цели. Всеки целеше да влезе в колкото се може по-добър университет.
- Всъщност те двете са ми най-близки...и са невероятни. Бях скептична за приятелството си с тях първоначално. Да си призная, не мислех дори,че ми влияят добре... - подсмихна се леко, като се загледа в салатата,а после погледна професора. - Предполагам не допускам хората толкова лесно до себе си и затова приятелския ми кръг е ограничен,но...се сремя да съм мила към всички. Ами вие...разкажете ми за другите си влиятелни и интересни приятели.

Очакваше от нея да избори и приятели извън колежа, но след като стана очевидно, че няма такива, той предпочете да не повдига темата. Не искаше да я кара да се чувства неудобно, но все си мислеше, че има повече приятели. Все пак не забравяше, че количеството не е толкова важно, колкото качеството, а когато говореше за тях, звучеше щастлива. Това беше от основно значение, когато ставаше въпрос за приятелство.
- Мисля, че си станала по-смела, откакто си покрай тях - коментира той, но съвсем не даваше заслугата на тях - Харесва ми! - призна й с леко отвеяна усмивка. После се замисли за приятелите си и усмивката му стана огромна - Най-добрият ми приятел от детството се казва Нейтън. Тенесист е и обикаля света, но все още намираме време един за друг.
Разказа й за учителя, който го е вдъхновявал и след години са станали приятели. Разказа й колко близък е станал с мениджъра си. Разказа й за колега от предната работа и колко добре се разбираше с бившата преподавателка на Даниел, която бе излезнала в майчинство.
- Като цяло гледам да поддържам стабилни връзки и имам повече приятели, от колкото мога да маневрирам - засмя се, но имаше истина в думите му.

Слушаше го с такова голямо удоволствие. И той изглеждаше истински щастлив да говори за приятелите си. Джесика се усмихваше широко на думите му и отпи от виното си.
- Хубаво е,че дори след толкова години общувате с приятел от детството. Иска ми се да можех да кажа същото. - но всъщност нейните приятели от детството бяха надменни и нацупи комплексари. Пътищата им просто се бяха разминали някъде по някое време. И така беше по-добре за нея.
- И сте в добри отношения с колегите си,но...чух,че новата заместничка по литература не е сред най-обичаните. От учители и ученици. - повдигна рамене, като леко се изчерви засрамено,че бе засегнала такава клюка.
Погледа й се плъзна по ръката му с пръстена и Джесика усети буца в гърлото си, която се опита да прелъгне. Беше й любопитно и за брака му..,но знаеше,че дълбоко в себе си не иска да знае нищо за това.
- Как...как се запознахте с жена си? - усети болката в собствения си глас. Но за сметка на това се насили да се усмихне, за да не звучи или изглежда тъжна.

Идеше му да й каже, че тя сега се запознава с приятелите от детството си, но реши да спести този коментар за себе си, защото можеше да я обиди. Винаги беше внимателен с жените и мислеше за техните чувства. Трябва си опит за тези неща, но кавалерското в него беше вродено и той винаги се стараеше да бъде джентълмен. Точно това изникна в главата му, когато тя спомена Ребека. Пиарсън сведе поглед към брачната си хълка и й се усмихна така, сякаш беше някакво устройство, което щеше да телепортира усмивката му при нея. Но като един писател, се очакваше да е и романтик.
- Седеше пред мен в часовете по математика - усмивката му беше все така отнесена, сякаш говореше за някой от старите си приятели, който не можеше да вижда често напоследък - И без това нищо не разбирах от предмета. Пълнех косата й с хартийки по цял ден - поклати неодобрително глава, но все пак се засмя на младото си аз - Беше ми много трудно да изразя как се чувствах. Бях ... малък.
Не знаеше дали това е правилната дума. Тя не му изглеждаше толкова малка, но когато мислеше назад, се виждаше като дете. Беше извървял много път от тогава, беше намерил смелост да замени хартийките с любовни писамца. Беше се разделил с нея в колежа, още два пъти в университета и беше започнал да подбира приятелите си. Годините можеха да променят много, но спомена винаги щеше да остане красив.
- Къде е десерта, който спомена?
С този въпрос сякаш се върна в настоящето и привлече внимание й към празната си чиния.

Все още имаше фалшивата си усмивка на лицето, докато го слушаше,но този път болеше. Болеше да слуша как той говори за друга жена и то по този начин. Но сама се постави в това положение, като попита за жена му.
Той обаче я спаси от казването на каквото и да е и показването на каквато и да е друга реакция върху тази тема.
- Да,десерта. Секунда. - изправи се от мястото си и бързо отсервира чиниите им. В нейната имаше още салата,но тя не беше гладна вече.
Изчезна от кабинета му за момент, след което се върна с две по-малки чинийки и след още едно излизане поднесе по-голяма чиния с шоколадов тарт. Постави я в средата на масата и му се усмихна,този път истински.
- Тарт с шоколадов ганаш и гриловани ягоди. - представи му тя десерта, който изглеждаше изключително красиво и вкусно. Но Джес не спомена,че е нейно творение,все още.

- О да! - личеше си, че е нацелила слабото му място - Тази вечер си перфектна!
Дори не се замисли, докато й го казваше. Ако трябваше да бъде искрен, според него Джес беше перфектна винаги. Беше спретната, възпитана, умна, нежна и начина, по който се движеше с посудата в ръце, го караше да си мисли, че един ден щеше да стане страхотна домакиня. Успешните автори, които не преподаваха, имаха доста време за себе си и той успяваше да я види как приготвя масата, как вади прясно изпеченото месо от фурната, как казва на децата да си измият ръцете.
Не знаеше защо си я представя така. Тя беше различна, беше жива и дива. Просто имаше едни такива моменти, в които я гледаше и несъзнателно започваше да й измисля живота. Тези ... фантазии, идваха една след друга и не му се случваше за пръв път. Знаеше какво значи, просто още не виждаше как, какво и къде. Не искаше да й го казва, защото не знаеше кога ще го направи, но определено щеше да създаде герой, вдъхновен от нея.
- Ако можеше да си избереш името ... - започна странно - Представи си, че нямаш такова. Знам, че твоето е хубаво, но ако го нямаше, какво би си избрала?

- Надявам се да ти хареса. - разряза тарта и ложи по едно парче в чиниите им. Така или иначе остатъка беше за него. След като отново се настани на мястото си ,тя се замисли върху въпроса за името. Нямаше си ни най-малка идея. Сети се за една литературна героиня, която й бе допаднала. - Лейла...Лейла ми харесва.
Опита тарта,да беше се получил перфектно. По изражението му можеше да разбере,че и той го харесваше. Всъщност очите му бяха светнали в момента в който го видя.
- Това е френски десерт,правен по рецепта на баба ми. - подметна сякаш на между другото, но на лицето й имаше лека мистериозна усмивка. Сякаш леко го предизвикваше,а може би и така беше. Част от нея просто искаше да го накара да мисли за нея,а това бе толкова,толкова грешно.

Десерта се разтапяше в устата му и Акесел едва сдържа стона си при първата хапка. Наистина му харесваше. Хареса му още преди да го опита, но след като вкусовете избухнаха в устата му, направи още няколко огромни хапки. Едва не се задави, когато осъзна какво му се говори. Разбира се, първо преглътна и избърса устата си, но изненадата беше на лицето му много преди това.
- Ти ли си направила това? - попита с нескрито възхищение, а когато получи положителен отговор, добави с аристократичен тон - Г-це Лорант, Вие сте била много по-талантлива, отколкото съм си позволил да си представя.
Нямаше нужда от повече комплименти. Още две големи хапки и чинията му беше празна. Той съвсем не се запротиви, когато тя понечи да му сложи още едно парче. Него обаче мислеше да го хапне по-бавно, заедно с виното. То беше перфектно за този десерт и той се зарадва на избора й. Замисли се за момента, в който оглеждаха бутилките и разсеяно разтри врата си. Беше се схванал от цял ден на бюрото си, но понеделниците бяха такива.
Изпъшка недоволно и стисна малко по-силно. Виното щеше да го остопли и отпусне, затова се пресегна за чашата си.

Не можеше да сдържи усмивката си, като го наблюдаваше как омита десерта за секунди. Това я караше да се чувства горда и щастлива. Все пак казваха,че любовта на мъжа минава през стомаха. А Пиарсън определено обичаше да си хапва.
Тя едва бе наполовина на своето парче, като му сложи второ и забеляза как той докосва схванатите си рамене. Прехапа устна,но не се сдържа, за пореден път, и с елегантно,но бързо движение вече бе зад него.
Ръцете й бяха на раменето му и тя стисна леко по-силно, като започна да го масажира.
- Имате нужда от масаж. - прошепна в ухото му, като това бе съвсем съзнателно решение. И масажа и прошепването. А ръцете й продължиха да масажират и стискат раменето му по приятен начин.

Решението й го изненада, но всичко стана толкова бързо, че преди да възрази, вече се разтапяше под пръстите й. Харесваше му начина, по който го правеше и облекчаването на онази досадна болка го изстрелваше в друго измерение на удоволствието. Дори не осъзна колко приятно беше цяло това нещо, докато не усети дъха й по кожата си.
Трябваше му време, за да осмисли думите й, но когато в крайна сметка успя, той се вцепени. Това не изглеждаше правилно! Това не изглеждаше никак правилно! И тръпката, която премина по целия му гръбнак също не беше правилна. Усещаше ръцете й навсякъде по себе си и тази идея едновременно му хареса и го отблъсна. Не знаеше как да подходи към ситуацията, но имаше нужда да действа, затова хвана ръцете й и прошепна.
- Спри!
Всичко сякаш замръзна. Напрежението между тях се засили рязко. Ръцете му все още бяха върху нейните, а нейните върху раменете му. Искаше да я махне от себе си, но в същото време не смееше да я пусне. За пръв път се страхуваше какво може да направи.
- Време е да си ходиш.
И беше задължително да излезе от тук първа, защото нямаше намерение да й показва издутите си панталони.

Момента в който той хвана ръцете й и изрече думите, Джесика замръзна. Това я стресна и тя не знаеше как да реагира. Просто стоеше с разширени очи и не можеше да повярва какво чува и какво се случва. Да си ходи? Да...може би трябваше. Бе прекрачила някаква граница.
Отдръпна ръцете си от раменете му, като Аксел просто я пусна. Не каза нищо,но напрежението беше осезаемо.
- Съжалявам... - прошепна Джес, дори не го погледна, не мина пред него,а просто напусна офиса,след което и училището. Чувстваше се наранена, но беше ядосана единствено и само на себе си, защото заради нейната глупост беше развалила този тъй хубав момент. И бе създала това напрежение помежду им.

Той не се появи вторник и сряда. По думи на директора,Пиарс имаше някакви лични работи за които да се погрижи. По мнение на Джесика, това бе свързано с онази сцена в уличката в понеделник. Тя самата бе свършила това, което се очакваше от нея последните дни - беше подготвила някои документи, беше говорила с учениците му и беше им казала какво да подготвят.
Не бе сигурна дали ще се появи и днес,независимо,че нямаше новини от директора, които да предричаха такова отсъствие.
Джесика навлезе в предверието и видя отворената врата към кабинета му. Усети как стомахът й се сви,а крайниците й изтръпнаха. Но тя се насили да отиде да направи кафе, след което занесе чашата му в кабинета. Не го й погледна,но се подчини на заповедта му да затвори вратата, като се стараеше да не трепери, за да не излее кафето.

Беше нервен. Не искаше да водят този разговор, но да игнорират случилото се не помагаше и сцената в понеделник бе абсолютен пример за това. Ако в момента му бе останала малка капчица хумор, щеше да си каже, че трябва да очаква поредната изцепка следващия понеделник. Съзнанието му обаче бе бистро и той осъзнаваше колко сериозно бе затънал.
- Седни, искам да си поговорим - каза спокойно, като реши да остане зад бюрото си, така че тя да се чувства свободна и извън обсега му - Това, което се случи последния път - започна той с напрежение, но бе намерил сили да я гледа в очите си - Вината е моя и съжалявам, че те поставих в подобна ситуация. Разбираш, защо бих искал да запазим случилото се между нас, но няма да те спирам, ако имаш други нужди. Същото важи, ако не се чувстваш комфортно тук - имаше чувството, че се опитва да я подкупи, но трябваше да каже каквото бе наумил и да се надява, че няма да получи обвинения за случилото се сега или до края на живота си - Ще ти напиша препоръка и ще ти помогна. Ако решиш да останеш, ще се държим абсолтно професионално от тук нататък.
Даде й малко време да осмисли информацията.
- Какво мислиш? Не се притеснявай да ми кажеш всичко, независимо какво решение искаш да вземеш! - искаше му се да се пресегне и да я хване за ръцете, за да й покаже, че ще я подкрепи, но идеята не беше добра - Този разговор ще си остане между нас и не е нужно да се връщаме към него, ако не искам.

Очакваше той да каже много неща,но не и това. Не знаеше как да се чувства, не знаеше и какво помнеше той. Джесика погледна надолу към ръцете си и след това към него и очите му. Тези топли очи...,но й беше трдно да се сдържи и да не премести поглед към устнтие му, които искаше да целуне отново. Но когато той не беше пиян. А знаеше,че това няма да стане.
- Не е нужно...не е нужно да... - не знаеше как да започне. Той не а подкупваше. Но малко се чувстваше по този начин с предлагането на препоръки. - Това, което изрекохте в понеделник...,ако го помните. Наистина ли го мислите?
Искаше да знае дали той наистина я мисли за манипулативна лъжкиня, които си играе с мъжете. И която просто се облича така за да го съблазни и всичко останало.
- И ако да..защо. Всъщност, хората са откровени, когато са пияни...по-скоро искам да знам, защо....имате такова мнение за мен? - прошепна едва, едва като сведе поглед отново надолу. Беше й тъжно и болеше. - Защо....защо ме целунахте?
Тя много добре знаеше за себе си защо го е целунала и защо би го направила отново.

И ето как разговора стана още по-труден, но Аксел държеше на думата си и след като й беше казал, че ще водят откровен личен разговор, значи точно това щяха да направят. Щяха да разнищят всичко до най-малката подробности и когато приключат с проблема, да го затворят като книга и да го сложат на рафта със спомените.
- Защо исках - дланите му се потяха от нерви и ги избърза в бедрата си - Но знам, че това не ми позволяваше да го направя. Не помислих за последствията и за другите - в това число визираше доста хора, включително и нея - Колкото до нещата, които казах ... истина са, но след като помислих над разговора ни, осъзнах колко много преувеличих. Бях ефектирал и излях всичката вина върху теб, защото не можех да се справя с нея. Съжалявам.
Почувства се някак по-лек, след като изрече всичките тези неща. Хората казваха, че говоренето за проблемите помага, но това не правеше започването на такъв разговор по-лесно. Само се надяваше да й помогне и на нея, затова не й отказа, когато поиска повече подробности.
- Мисля, че се обличаш предизвикателно. Не мисля, обаче, че го правиш, за да ме събласниш или каквото и да е друго, свързано с мен. Ти си красиво младо момиче и искаш да изглеждаш добре, разбирам го. Просто ... подейства ми - премълча факта, че не се бе случвало с други, но се подразбираше от контекста - Почувствах се изигран и ми трябваше време да осъзная, че ти не носиш вина за това.

Слушаше го внимателно, като се бе облегнала назад в стола. Чувстваше вина,която нарастваше с всяко ново изречение.
Преглътна буцата в гърлото си и погледна към една от библиотеките, когато той спря да говори. Господи! Най-ужасното беше,че реално тя наистина искаше той да я забележи, да я намира за красива...да я докосне и целуне.
- Вината...не е изцяло ваша. - изрече тихо и го погледна. Все пак трябваше да бъде честна с него, както той бе честен с нея. - Да,и преди съм се обличала по подобен начин. Дори и да не бях ваша асистентка пак щях да се обличам така. Но това не означава,че не исках да ме забележите...
Започна да говори бавно, като се опитваше да обмисля думите си.
- Исках...неща, които не биваше да искам. И винага за всичко това е моя. Но не съм имала за цел да прекрачвам граници и да ви карам да се чувствате...така. Това...това беше нещо за което можех само да си мечтая. - все пак тя също го бе целунала.
Изправи се от стола, като се насили да му се усмихне. Имаше чувството,че той ще я изрита от мястото на асистент и ще й се ядоса отново.
- Имах задни мисли, когато кандидатствах за това място. Не беше само за да се чува от вас и да имам препоръки за университет. Кой знае, може би накрая Нина наистина щеше да е по-добрият избор.. - гласчето й потрепери. Тя не искаше да губи всичко това,което имаше с Пиарс. - Не мога да кажа,че не се възползвах от това което имах...и което можеше да привлече вниманието ви. Всъщност...не мислех,че..успявам. Не мислех,че ви влияя...по какъвто и да е начин. А след това,онази вечер когато исках да ви направя масаж за да се почувствате по-добре,вие ме изгонихте...и от тогава всичко просто върви надолу...какво изобщо стана тогава...? Може да е изглеждало сякаш съм целяла нещо с онзи масаж,но не е било така....

Да, всичко наистина бе тръгнало надолу и за момент му се стори, че разговора отново завиваше в лоша посока, но се насили да се успокои и да потърси положителна страна. А такава имаше.
- Добре ... - сведе изморено глава и потърка врата си, опитвайки се да разсее нервите и паниката, които навлизаха в главата му - Хубаво е да си кажем всичко - искаше да я окуражи - Това е най-добрия начин да се разберем - и все пак не можеше да повтаря клиширани реплики цяла сутрин. Не знаеше как точно да продължи разговора, но усещаше, че отговорността е негова - Мисля, че масажа и държанието ти в онзи момент бе провокативно. И също така мисля ... че ти го знаеш. Не твърдя, че си го направила умишлено, но знаеш, че беше повече от масаж, нали? - видя, че тя няма готов отговор, затова реши да продължи. Беше важно да го осъзнае, не да му го каже на него - Проблема е, че това също ми подейства ... силно. Опитах се да избегна това - описа кръг над бюрото, като имаше предвид разговора им - Но очевидно подхода ми не беше добър.
И все пак оставаше основния проблем. Ако не го зачекнеше, нищо от това тук нямаше да има смисъл.
- Отново, искам да знаеш, че няма да ти се ядосам каквото и да ми кажеш! Обещавам ти! Но имам нужда да ми кажеш защо го направи? Какво очакваше да се случи?