Кабинетът по литература

Какво наистина бе очаквала? Нямаше си и на идея. Не беше мислила много..даже хич. Защото знаеше,че той е женен и,че тя не трябваше да се опитва да го сваля. По какъвто и да е начин. А тя бе прекрачила много граници.
- Исках...да ме забележите. Да ме харесате... Харесваше ми вниманието което получавах. Харесваше ми да седим и обсъждаме поезията и разказите ми. Неусетно с времето..просто исках да ви впечатля. Може би да ви повлияя. - всичко звучеше толкова грешно докато го изричаше. Започна леко да крачи наоколо нервно и да си играе с пръстите си. - Исках...неща,които не можех да имам. Но онзи масаж не беше с цел да ви провокирам по какъвто и да е начин. Исках..да ви напаравя щастлив, да облекча болката кояго изпитвахте след цял ден зад бюрото.
Всъщност имаше някои много чисти намерения,но други...други бяха толкова егоистични,че я беше срам дори да си ги помисля.

- Не те обвинявам!
Искаше тя да го знае. Беше толкова обвинителен и остър миналия път, но не беше само от желание да компенсира. Наистина не искаше да я обвинява. Не искаше да обвинява и себе си. Опитваше се да гледа трезво на ситуацията. Грешките вече бяха допъснати, сега въпросът беше какво щяха да направят, за да предотвратят нови.
- Мисля, че ти си добър човек, но е време да помислиш над нещата - спомни си една много клиширана реплика - Получи това, което си целяла, но предполагам, че този момент не е бил част от плановете ти - тя поклати глава - Въпросът е какво ще правим от тук нататък, защото това ... не може да продължава така. Искам да ми знам какво мислиш по въпроса, как ще се чувстваш добре да продължим от тук нататък и въобще като цяло.
Идеята му да се държат професионално все още бе основна. Отговора му обаче я изненада и започна да се притеснява, че в някакъв момент тя може да започне отново да я провокира. Вече не знаеше как щеше да реагира и защо. Нещата ставаха прекалено заплетени.

Ако зависеше от нея отново щеше да се хвърли на врата му и да го целуне. Отново и отново, като на онази малка уличка. Да захапе шията му и да усети ръката му върху гърдите си. А съзнанието й продължаваше да прескача към думите му "Ела с мен" и да се чуди до къде биха стигнали,ако тя бе тръгнала с него.
- Знам вие какво искате - професионалност. - това обаче означаваше да бъдат някак си дръпнати един от друг. Или поне в нейните очи. Пък и той все пак беше женен мъж, по дяволите! - Не знам какво да ви кажа..Постъпих глупаво изобщо да искам да привлека вниманието ви по този начин,като знам...,че сте женен мъж. И мой учител. Не бе редно. Не бе редно и да ви...целувам.
Но всъщнсот първата целувка бе негова.
- Бихте ли предпочели друга асистентка? - усети страха в себе си, когато попита този въпрос. Да,той нямаше много общо с темата им в момента,но все пак искаше да попита.

Това беше най-лесния и ненапрегнат отговор, който й даде за целия ден.
- Не! - отсече го категорично и без секунда замисляне - Щяхме да водим съвсем различен разговор, ако беше така - и въпреки, че бе готов да направи много неща, за да не се налага това да стига до родителите й, директорите, полицията, жена му ... той наистина искаше да я задържи на тази позиция и вярваше, че подбудите му са добри - Аз също си мислех за нещата, които трябваше и не трябва да се случат, но стигнах до извода, че вече е късно за това. Случиха се и трябва да постъпим като зрели хора. Ако не се държим професионално, не знам дали ще можем да работим заедно - в гласа му имаше някаква тъжна нотка - Иска ми се да сме приятели, да се шегуваме, да излизаме, но се притеснявам, че такива отношения ще ни върнат отново тук - преглътна притеснително. Не искаше да я обърква повече, но се надяваше, че преценката му е правилна и тя е достатъчно интелигентна, за да го разбере - Привличаш ме. Очевидно и аз теб. Но както вече каза, аз съм жене, учител съм ти, много по-възрастен съм ... - затрови за миг очи, защото му беше трудно да произнесе следващите думи - Ти си непълнолетна - този път хвана главата си с две ръце и я погледна тъжно - Не знам какво да правя, Джес.

Не й харесваше да го вижда така, някак сломен. И то заради нейната глупост. Но...той си бе признал,че тя го привлич. Сърцето й пропусна ритъм, когато го чу,но на лицето й не се появи усмивка. Защото той не биваше да изпитва това към своя ученичка.
- Иска ми се да кажа,че ще се държа професионално. И все пак...,ако се държим както преди то тогава ще има шегички, ще има намеци и...и всичко ще завърши както сега. - нейната собствена глава започваше да я боли от този разговор, затова тя се върна обратно на стола и седна. - Последното за което ме е грижа е,че аз съм непълнолетна, вие сте по-възрастен...и мой учител.
Но имаше много други фактори. Най-вече той беше женен.
- Но...,ако единствения ми шанс да работя с вас е да забравя чувствата си... - прошепа думите,а от това я заболя.Някак си не искаше, а и се съмняваше да може просто ей така да ги забрави. - Тогава съм склонна да го направя.

Той пусна глава и присви устни.
- Това звучи логично, но трябва да си наясно, че не е постижимо - не искаше да влошава положението, но ако й позволеше да предприеме действия с нереални очаквания, нямаше да помогне нито на нея, нито на себе си - Чувствата не се забравят. Могат да заслабнат, но е много по-трудно, коато виждаш човека всеки ден и мислиш за него - протри че и погледна към кафето си. Чувстваше се изморен, но не физически - Ще се наложи да ги преглътнеш. Ще трябва да го правиш всеки ден - осъзнаваше как този разговор е в повече за него и може би бе в повече и за нея - Не е нужно да решаваме сега. Ако искаш помисли над разговора и възможностите си. Както казах, желая да вземеш решение за себе си. Аз ще се съглася и справя с каквото решиш.
Не знаеше дали щеше да се справи, но със сигурност щеше да се съгласи. Дължеше й минимум това, а кавалера в него напираше да поеме товара и да облекчи Джесика. Беше млада, влюбена и объркана. Аксел я разбираше и искаше да й помогне. Искаше да направи нещо за нея и й вярваше, за да я остави тя да реши.

Джесика се изсмя леко студено,но и тъжно.
- Възможностите ми? Не мисля,че имам възможности професор Пиарс. - погледна го тя в очите. Наистина не виждаше такива. - Или трябва да се правя,че това нещо не се е случвало...или какво? Просто да се откажа от всичко това - работата си тук,часовете си с вас..и да не ви виждам. И отново да се преструвам,че това не се е случвало. Защото и двамата знам,че нямаме друг избор.
Изрече всичко това доста бързо,но беше започнала да става емоционална. Рационалното в нея се бе скрило някъде и дремеше вече, нежелаещо да се занимава с любовната й драма повче.
- Ако трябва да се преструвам,че това не се е случило...добре. - знаеше,че няма да й е лесно, особено след като го бе вкусила, макар и той да бе пиян. - Но ще ви напомня,че нито веднъж не прекрачих границата до такава степен, като вас. Поне не съзнателно. Дрехи,масаж,вечеря...това е нещо съвсем различно, никога не съм ви се нахвърлила да ви целувам...

Не му харесваше да бъде обвиняван в такъв момент. Опитваше се да помогне и да оправи нещата, доколкото това беше възможно. Все пак се ядоса и стисна юмрук и зъби. Даде си малко време, преди да й отговори, защото наистина не искаше да започва нов спор с нея, особено тук.
- Какво очакваш от мен? Осъзнах грешката си, извиних се и искам да постъпя правилно. Нищо няма да постигнем, ако започнем да се сочим с пръсти.
Осъзна, че тона му бе малко назидателен, но искаше да върне фокуса й върху важното нещо. Нямаше значение кой е виновен, имаше значение какво ще правят занапред. Тя обаче никак не му помагаше по този начин.
- Ако имаш някаква идея, ще се радвам да я чуя.

- Както казах явно единствената ни възможност е да се правим,че нищо от това не се е случвало. - заяви му Джесика, като усети болката в собствения си глас. От негова страна имаше привличане, но от нейна беше много повече. И тя все още се бореше с това чувство. - Ще забравим за вечерите в понеделник,ще забравим за всякакви излизания...или пък ще ги продължим,но с някаква дистанция,не знам. Нямам никаква идеа.
Все пак не е като да трябваше да избира между това да бъде с него и да не бъде с него. Но в момента не съжаляваше,че не тръгна с пияното му "аз".
- Просто да го забравим..,че последната седмица се е случвала. Вие може да продължавате да четете това което пиша, аз ще продължавма да ви помагам с тестовете...Може и да излезем на някое мероприятие заедно. - чак сама е си вярваше,че нещата ще станат по този начин.

Започваше да звучи по-разумно, но не и да изглежда така. Сърцето му се свиваше, докато я гледаше и преди да осъзнае какво прави, вече беше прав пред нея. Ръцете му уловиха китките й, за да я спре на едно място и да я принуди да го погледне. Ако беше осмислил действията си, това нямаше да се случва, но и той беше човек, имаше своите импулсивни моменти.
- Джес, Джес - повтори тихо името й, за да спря думите й - Съжалявам! - повтори сякаш за стотен път днес - Съжалявам много и ще се опитам да оправя нещата. Не искам да се правиш, че нещо не се е случвало и да се затваряш в себе си. Искам да говорим за това, докато не спре да е проблем - не му се искаше да го нарича с тази дума, защото бе нещо естествено и красиво, но не вървеше да се изкаже по подобен начин - Искам да разчиташ на мен, когато имаш нужда - това малко се биеше с идеята за професионализъм, но не искаше да задържа всичко това в себе си. Искаше да й даде сигурност - Нещата ще се оправят. Обещавам ти!
Това не беше обещание, което можеше да даде, но точно в момента чувстваше, че щеше да премести и планината за нея, ако това щеше да я успокои.

- Не можете да ми обещаете това. - прошепна, като се загледа в големите му ръце, които държаха нейните. От това само й се доплака. - Нищо от всичко това не бе проблем за мен. На мен ми стигаше да бъда около вас и да ви правя щастлив,ако ще и да е с нещо малко.
Да, в по-голямата част от времето това й стигаше. Но явно бе направила няколко погрешни завоя,които бяха довели до тази катастрофа.
- Не съм искала да създавам проблеми с масажа...или облеклото си. Държанието си,думите си. - продължи да шепне без дори да знае защо го прави. Усети и няколко сълзи по бузите си. Просто беше твърде емоционална. А и го харесваше,твърде много. - Просто....това...няма да се повтори...
Опитваше се да се успокои докато изрича думите,като леко потрепваше и искаше просто да се сгуши в него, но не можеше. Не трябваше. Как всичко това просто щеше да бъде прието като "нормално" и двамата щяха да преминат напред?!

Пречупи се, когато думите й се накъсаха и осъзна, че плаче. Искаше му се да е двайсет години по-млад, свободен и безгрижен. Искаше му се да бъде достатъчно подходящ за нея, за да й даде онова, за което сърцето й копнееше. Не да утешава болката, която му се струваше, че той отваря в нея.
Придърпа я към себе си и я прегърна. Ръцете му бяха нежни, но здрави и я остави сама да се отпусне на рамото му. Можеше да си поплаче така колкото имаше нужда. Той нямаше какво повече да каже. Знаеше, че е права, още преди да я е чул. Не можеше да дава такива обещания. Но и да гледат назад не беше полезно.

Истински късмет бе, че се чувстваше като хлътнал хлапак. В противен случай, едва ли щеше да гледа инстаграма й и да осъзнае, че рожденият й ден е утре. Не можа да повярва и провери няколко пъти, след което погледна ученическото й досие. Ако се беше забавил с един ден, щеше да е късно. Да го види обаче не му се струваше случайност, затова използва остатъка от неделния ден, да намери някакъв подарък. Определено не очакваше да намери перфектния.
В понеделник сутринта се обади на любимия си цветарски магазин и поиска експресна поръчка, като им даде някакви насоки за усещането, което искаше да се носи от букета, но остави избора на тях. След три часа беше при него и той бе доволен от резултата. Взе една голяма ваза от общата стая на учителите и постави огромния букет на бюрото й, в предверието на кабинета си. Подаракът бе опакован в най-обикновена бежева хартия, но нямаше нужда да изглежда уау отвън, за да съдържа нещо спиращо дъха отвътре. На малкото картонче, прикрипено към подаръка, бяха изписани неговите инициали "А.П."
Нямаше търпение да дойде време за смяната й.

Всъщност не гореше от желание да се отлепя от леглото си днес. Не че не харесваше рождени си ден,но знаеше,че майка й щеше да започне организиране на някакво глупаво парти в края на седмицата на което да покани роднини и незнайни и знайни личности, за които Джес не я беше грижа. Щеше да я засипе със супа въпроси като например риба тон или сьомга, ванилова или шоколадова торта... не й пукаше.
Влезе в предверието на кабинета на Пиарсън ,след като бе водил 20 минутен разговор в който обясняваше на майка си,че днес няма да се прибере за вечеря ,независимо,че имаше рожден ден защото рабоата й като асистент изискваше да бъде тук. Това не бе точно така,но тя искаше да прекара време с Аксел,а не с леля си Патриша, която пак щеше да размята силиконовия си бюст на масата и да говори за новото си 15 години по-младо от нея гадже, което е забила в Майорка.
Спря се пред бюрото си и едва сдържа усмивката си, когато видя гигантския букет. Аромата на цветята се носеше наоколо. Тя докосна една от розите, като просто не можеше да сдържи усмивката си. Но букета бе толкога голям,че надали щеше да има място къде да си върши работата.
Погледа й премина към нещо друго опаковано в бежова хартия и инициалите на Пиарсън. Усмивката й сякаш стана още по-широка, тя седна на стола и отвори подаръка. Прокара пръсти по кутията и след това с любопитство надникна вътре.
Статуетката беше красива, необичайна. Не очакваше това със сигурност, но той бе човек на изкуството,а тя също го ценеше. Разгледа сертификата, като прочете какво пише на него и след това последва инструкциите. Зачете се върху историята на статуетката, като от време на време я поглеждаше пред себе си и се усмихваше. Аксел бе невероятен,винаги имаше око за детайлите, бе избрал нещо толкова символично, толкова красиво...,а за цената не й се и мислеше, но това нямаше значение.
След няколко минути, в които успя да се събере и да контролира емоциите си, Джес се изправи и тръгна към офиса му, почука на врата и се облегна на касата.
- Добро утро. - усмихна му се широко,а очите й блестяха от щастие и любов. - Благодаря за подаръка. Невероятен е.

Винаги му е харесвало да го хвалят. Това бе една от основните причина да се старае толкова много с всяко нещо, което правеше, независимо от какво значение беше то. Обичаше да впечатлява хората и после да чува колко добре се е справил. Да го чуе от нея, беше още по-приятно, защото мотивите му тук бяха съвсем различни. Не беше мислил дали ще й подари най-хубавия подарък, дали тя ще оцени колко добър избор е направил и тн. Просто искаше той да е причината за усмивката на лицето й. Тя предизвикваше неговата всеки ден, включително и днес.
- Радвам се, че ти харесва - отговори сдържано той, както винаги. След това вдигна ръка и погледна часовникът си - Часът е 13:15.
Може би бе започнала да празнува още снощи и бе проспала часовете преди обяд, макар и да не звучеше като нещо, което Джес би направила. А може би подаръка наистина й беше харесал толкова много или просто самата изненада, че чак започваше да говори глупости. Харесваше му втората опция. Много му харесваше.

- Много смешно. - каза Джес и поклати глава, като влезе в кабинета му и реши да затвори вратата след себе си. Остана известно време облегната на масивното дърво, като го наблюдаваше с усмивка. Беше спретнат както винаги. И усмихнат. Обожаваше тази негова усмивка, която показваше кучешките му зъби..,а тя обожаваше и да усеща тези зъби върху вратлето си.
Приближи се до него, като мина зад стола му и плъзна ръце по раменете му. Може би си позволяваше твърде много,но за бога двамата бяха правили секс този уикенд, ако почнеше тепърва да се притеснява, а той да се стяга от докосванията й...Пръстите й погалиха кожата на вратът му леко.
- Господин Уайт е болен, нямахме математика днес. Затова успях да поспя мааалко повече. - и за нея все още беше сутрин,макар за него да бе обяд. - Поръчала съм ви нещо вкусно за обяд.
Но чеснто казано й се искаше тя да бъде неговият обяд.

Аксел все пак се напрегна и инстинктивно погледна към вратата. Беше затворена и не се чуваха никакви близки звуци, но това не го усепокояваше. Не беше като в Бостън, където никой не ги познаваше и можеше спокойно да се заключат в хотелската стая. Някои неща го напрягаха прекалено много и не знаеше как да й ги каже, но в същото време усещаше, че я иска до себе си. Самозалъгванията, че щеше да я оправи веднъж и да му мине, бяха най-накрая отхвърлени. Но ако искаше това тук да продължи, трябваше да е откровен. Все пак така бяха започнали нещата.
Хвана ръцете й и ги свали от раменете си, а после се обърна със стола, без да ги пуска, гледайки я сериозно в очите.
- Не тук - прошепна, сякаш не бяха сами в стаята и някой можеше да ги види - Ще трябва да поговорим за ... това. Мисля, че е редно да сложим някакви правила.
Надигна ръцете й към устата си и постави лека, невинна целувка върху тях едновременно. Той се вълнуваше от идета за правила, но знаеше как тийнейджърите реагираха на ограниченията. И все пак, случващото се между тях беше ... ами вече не му се струваше толкова нередно, но със сигурност бе опасно. Пусна ръцете й, като ги проследи с палци чак го върха на пръстите й.

Усивката й изчезна когато той каза "не тук",но отново се появи когато усети устните му върху ръцете си. Беше толкова нежен с нея. Джес можеше да се закълне,че докосването и целувката бе за да я умилостиви, защото очакваше реакцията й на "не тук" и на думата "правила."
Знаеше,че училището не бе най-доброто място да правят каквото и да и все пак офисът му бе неговото място. Джес въздъхна, кимна и мина пред бюрото като пусна ръцете му и седна на един от столовете. Погленда телефона си за да види до къде е поръчката му.
- Добре...слушам ви. - изрече сериозно. Очакваше ,че ще дойде времето и за този разговор. Но се замисли ако не е " тук" , то къде...Погледа й се върна на ръцете му и на халката му, премигна. За миг..или по-скоро два дни бе забравила,че той бе женен мъж. - Дефинирайте "това" ...трябва да поговорим за..това?

Не му допадаше идеята да водят разговора тук. Не му допадаше да правят каквото и да е било тук, освен да работят. Това със сигурност се дължеше на случилото се през уикенда и освен че разми границите между тях, започваше да обърква и рутината им. Ако трябваше да е честен, той не се беше замислял въобще, че трябва да поставят някакви граници, до преди минта. Но това си беше за тогава, а сега стояха в съвсем нова ситуация.
- Имам много работа. Ти също - не го използваше като оправдание, това си беше факт - Ще го обсъдим възможно най-скоро.
Джес обаче не беше доволна и той можеше да го види. Също така можеше и да я разбере. Разумът отстъпваше пред чувствата, но понякога имаха нужда да работят в синхром, за да се получат нещата.
- Какво ще кажеш утре да излезем след работа? Ще отидем някъде да пием по нещо и ще поговорим на спокойствие. Никой няма да ни прекъсва, няма да се занимавам със задължения.

Беше съвсем нормално,че не се усмихна. Знаеше,че нищо от това няма да е лесно, все пак той бе много по-възрастен, тя бе непълнолетна и на всичкото отгоре той бе нейн учител. Джес му кимна в знак на съгласие.
- Добре. - прошепна и се насили да му се усмихне,но не знаеше как да се чувства относно всичко това. Искаше да го прегърне, искаше да го целуне... Усещаше,че има нужда да поговори с някого за всичко това, а не можеше. - Утре звучи добре. Довечера...искате ли ме наоколо?
Винаги му помагаше с тестовете тъй като понеделниците бяха натоварени. Но не бе сигурна дали той ще иска да бъде затворен в една стая с нея, да вечеря с нея. И каквото и да е,след като още не бе поставил правилата, които желаеше.

- Не, разбира се! - възкликна възмутено той, а тя най-вероятно го разбра грешно - Днес е твоят ден, няма да те задържам тук.
Струваше му се изключително нередно дори да я помоли да остане с него днес, защото най-вероятно щеше да го направи. Джесика беше млада и жизнена, което го караше да си мисли, че ще купонясва с приятелите си. Също така бе отговорна и възпитана, така че може би бе организирала нещо със семейството си. И винаги го имаше варианта, в който тези две се припокриват. Не можеше да си тръгне от тук по никое време, смазана от работа и да намери достатъчно време за забаления, че да дойде утре на училище.
- Какви са плановете ти за довечера? - попита с нескрито любопитство - С приятели или с роднини?

Натъжи се като чу това. Каквото и да бе обяснението му, Джес се натъжи. Сериозно ли не бе помислил дори за секунда,че тя би желала да прекара времето си с него, дори и това да означаваше да работи? Не случайно се бе борила за тази позиция със зъби, нокти и рокли с цепки показващи дългите й крака.
- Нито едно от двете. - Повдигна рамене Джесика, като се бе загледала някъде настрани. Не очакваше нещата между тях да се усещат по този начин. Изобщо не очакваше той да се държи така. Явно все пак не го познаваше изобщо.
- Майка ми планира семейно събиране за уикенда.Което означава, че няма да е само семейно. Ще покани когото си реши, дори и аз да не го познавам. Това ще е празник повече за нея, отклото мен. - можеше да покани и Аксел, нямаше да бъде подозрително. Но не мислеше,че ще е добра идея. - Мислех да изляза с момичетата в петък вечер. Освен,ако брат ми не се е раздрънкал и те не са решили да преглеждат обстойно социалните ми мрежи, дори не знаят ,че имам рожден ден днес. Просто си представях,че...ще бъда тук. С вас...
Звучеше леко тъжно и разочаровано.

Стана му някак мило, но имаше и леки притеснения. И все пак, с един куршум можеше да убие два заека.
- Не може да не празнуваш! - заяви категорично той - И със сигурност не можеше да празнуваш тук! - представяше си я повече в изискан ресторант - Така че защо не променим плановете си за утре и не ги осъществим довечера - имаше известни съмнения, че довечера може да не е най-подходящият момент за разговора им, но със сигурност нямаше нито да я кара да работи, нито да я остави да се прибере вкъщи, за да си седи сама - Само ми кажи, като решиш къде ще ме водиш, за да знам какво да облека.
Щеше да приключи работа като другите дни, някъде към шест, може би седем. Да се прибере вкъщи и да си вземе един хубав душ, а после да отиде с нея където пожелае ... е, където щеше да изглежда удачно. Със сигурност нямаше да се съгласи на дискотека, но всичко между ресторант и бар бе добре дошло.

Сърцето й пропусна удар, когато той й предложи да излязат довечера. Не можа да сдържи усмивката си и кимна. Щеше да й бъде толкова приятно, макар и да знаеше,че ги чака тежък разговор. Усмивката й стана малко по-голяма ,но тя опитваше да се сдържи.
- Би трябвало аз да кажа това. - подметна за дрехите и кимна. - Ще го измисля и ще ви пратя адреса. Храната ви е тук,връщам се след малко.
Изчезна бързо от стаята за да вземе обяда му,след което го приготви в чиния и се върна за да го сервира. Пазеше дистанцията си от него, макар желанието й да бе друго.
Зачуди се колко официално място трябваше да избере, дали той щеше да бъде окей с това и как тя трябваше да се облече за повода.
- Някакви..изисквания,нещо което...не желаете за довечера? Като място, атмосфера?

Не знаеше как да категоризира какво не иска, нито какво би му харесало, а да започне да изброява, не беше в негов стил.
- Без места с преобладаващи ... - за малко щеше да каже деца и под това визираше хора под двадесет и пет, но за щастие успя да се спре навреме - Ъм прекалено ... млади ... хора ... - виждаше тъпия й поглед и той прекрасно отговареше на тъпия му отговор - Не съм по дискотеки, игрални зали, кино. Харесвам по-класическите неща.
С други думи, харесваше забавления за възрастни, но щеше да е прекалено грубо да се изкаже така. А и му се струваше, че вкусовете им в някои отношения се припокриват. Тя беше изключително зряла за възрастта си или просто му харесваше да мисли така, за да се не чувства толкова гузно, че иска да я чука. Но пък той имаше това високо мнение за нея и от преди да развие тези желание.