Yesss Jazz bar

- Но аз имам теб. - подметна на думите му за връзките и "ако нямаш някого...". Все пак той бе заложил на нея вече,а и беше я избрал за своя асистентка не случайно. А това,което тя пишеше му допадаше все повече и повече. А тя имаше да му представи две нови неща следващата седмица. Но не му бе споменала все още. Едното бе въпросната любовта поема вдъхновена от часовете в които учиха митология,а другото бе еротичния разказ.
Огледа бара,когато бе казал бар, тя си представяше нещо друго. Сега се чувстваше малко повече на място с роклята си. Свали сакото му и му го подаде.
- Благодаря. - загледа се в очите му за миг преди отново да се огледа наоколо още веднъж, изглеждаше като приятно място. Може би наистина вечно, както го бе описал той. - Изглежда като приятно място. Радвам се,че ми вярваш...достатъчно за да ме допуснеш до такава част от себе си.
До каквато и да е част от себе си,всъщност. Но тован е го сподели. Но се зачуди дали отново трябва да премине на "вие" ,след като приятелите му пристигнат.

- За мен е удоволствие, но ще ти трябват по-големи хора от мен и ще се радвам да те запозная с тях.
Покани я да се настанят на едно от сепаретата отзад, което събираше повече хора. След по-малко от минута се появи Карл, а след себе си бе замъкнал половината театър. Самият писател бе в компанията на по-големия си син и жената, с която се занимаваше в момента. Покрай Карл се въртяха изключително много млади и привлекателни жени, които можеха да се категоризират като "извън неговата лига", ако не беше неуспоримият му талант да борави с думите. Всички те се настаниха при тях.
Аксел поръча две бутилки червено вино, брускети и плато с меса. За вечеря бе прекалено късно, но не и за вино. Музиката беше прекрасна, а съвсем скоро някой щеше да завземе сцената. Редовно се случвше, когато идваха тук.

Джес тъкмо бе седнала до Аксел, когато пристигна Карл със своята компания - беше млада и красива, в това нямаше спор. С тях беше и един по-млад мъж. Малката ги поздрави и леко се премести по-близо до Аксел, като се надяваше да не навлиза в личното му пространство и той да няма против тя да бъде толкова близо. Не че в сепарето нямаше място..,но пък бе леко оправдание да бъде по-близо до него. Поздрави учтиво новодошлите и за секунда погледна към своя учител, но не искаше да изглежда сякаш е обсебена от него..,което бе малко спорно.
Сервитьорката донесе виното и поръчените плата от Аксел, а на сцената започна да се приготвя жена, която щеше да пее.
- Приятно е. - прошепна тя на Аксел и отпи от виното си.

Чудеше се как да я пречупи, така че да я открехне и към другите. Не се държеше неправилно с тях, но въпреки това никак не й се получаваше и изглеждаше така, сякаш не правеше и опити. Едно защо той махна на още познати да се присъединят. След минута на сепарето имаше малко повече хора, отколкото по принцип се събират. Всички бяха натъпкани и говореха един през друг. Някои от присъстващите се интересуваха от Джесика.
- Коя година си при Аксел? Той превръща учениците си в легенди, не е шега работа!
Харесваше му да го четкат така, но само след минута думите се обърнаха и неговия приятел реши да го изложи със случка от студентските години.
- Всеки е бил млад - оправда се Аксел - Аз специално карам третата си младост.
Всички се посмяха, а синът на Карл се обърна към Джес.
- А теб какво те запали по литературата?

След като започнаха да прииждат още хора,Джес се мръдна още по-близо до Аксел,този път за да освободни място. Ръката й се озова на бедрото му за секунда,а това леко я притесни, но тя я премести в скута си.
Опитваше се да води разговор и понякога й се получаваше, но по-скоро отговаряше на въпроси. Не споделяше мнение, не започваше разговор. Не знаеше до колкото трябва да се отпусне сред тези хора, а може би не се сигурна как. Те не бяха надрусаните тийенджъри на партито на Джаксън, бяха интелектуалци.
- Ами...самата литература? - отговра й беше изключително тъп, така е. - Винаги съм обичала да чета,предполагам съм имала и добри учители, които знаят как да представя предмета. Преди години бях попаднала на книгите на професор Пиарсън, когато разбрах,че ще води клас в моя колеж нямаше как да пропусна тази възможност. Така и любовта ми към литературата стана още по-голяма.
Отпи от виното си и се усмихна на момчето пред себе си. Не изглеждаше зле,но...нямаше нищо специално в този разговор. Липсваше й някаква тръпка,която тя търсеше. В който и да е разговор.
- С актьорство ли се занимаваш, като баща си? - вече бе разбрала,че той е син на Карл. И наистина й беше любопитно дали сина беше тръгнал по стъпките на бащата. Но също така желаеше да чуе още истории от младежките години на професора си. - И с удоволествие ще чуя за първата младост на професор Пиарсън,все пак тряба да има какво да използвам срещу него някой ден.
Това си беше шега, тя му се усмихна за да го подчертае.

Стори му се, че й отне доста време, за да се отпусне и да изрази мнение, което никой не е изтеглил от нея с въпрос. Другите на масата я харесваха, но за това нямаше никакви съмнения и преди да дойдат тук. Джесика беше точно от тяхната порода и ако бяха с двайсетина години по-млади, щяха всеки ден да я канят, за да се присъедини към вечерните им забавления. А и с това място също си подхождаха. Изглеждаше много на място тук.
- Аз се занимавам с поезия - отговори гордо Робърт.
Това отвори съвсем нова възможност за разговори между тях и Аксел видя колко сериозно се запалиха по темата. Побърза да се включи, въпреки че бе запознат с някои от нещата на момчето. С баща му бяха достатъчно близки, че да следи с интерес развитието и на следващото поколение. Беше поне пет години по-голям от Джес, но пък можеше да я вдъхнови, зне ли човек.
- Прочети ни нещо! - настоя Аксел и извднъж всички се включиха окуражително.
- Добре, добре - каза робърт и вдигна ръце.
Отиде до дансинга и поговори с пианиста. След като последната песен свърши, Робърт занесе стол пред микрофона, седна на него, а пианиста засвири тъжна мелодия.

Явно всеки, който пишеше нещо,което харесваше и успяваше да издаде беше горд с това. Джес донякъде разбираше чувството. Когато държеше в ръце, нещо което й бе отнело време и харесваше, и тя бе горда..,но беше странно да вижда тези чувства у другите. Приличаше си с тези хора по някакъв начин.
Аплодира Робърт,който зачете. Опитваше се да се съсредоточи върху него,не искаше да бъде груба, но най-сетне имаше малко въздух и се отдели от Пиарсън, към когото бе почти притисната през последните сигурно два часа. Не че имаше против, но аромата му и топлотата на тялото му я опияняваха. Виното не помагаше много.
- Добър е. - призна Джес, не че нейното мнение бе от голямо значение. - Сигурно си горд със сина си.
Говореше на Карл, който имаше усмивка на лицето си, когато Робърт приключи четенето, а масата го аплодира.

Вечерта сериозно напредваше, с което и употребеното количество алкохол. Всички знаеха, че артистите имат склонност към опияти, но който не бе виждал нещо подобно нагледно, не можеше да разбере колко рязко алкохола отключваше таланта. Карл сипеше берброй карсиви думи над изпълнението на сина си, сякаш бе там тази вечер за него, познатите му знаеха колко е себеобсебен и просто обича да е център на вниманието.
Робърт се върна при тях, а на сцената беше друг млад човек. Парсън се наведе към Джесика и зашепна. Горешият му дъх се удряше в кожата й и понеже беше достатъчно близо, усещаше как се връща към него.
- Искаш ли и ти да се пробваш? - подкани я той - Мога да го направя и от твое име, ако се притесняваш.
Искаше и той да се почувства гордо за момент. Дори му допадаше идеята той да прочете няколко от стиховете й, но ако можеше да събере куража си за сцената, щеше да я подкрепи и аплодира.

Тя си пое дълбоко въздух, когато той се приближи. Беше твърде близо. Толкова близо. Извърна главата си към него, като погленда й се премести на устните му,но после погледна към сцената и поклати глава с усмивка.
- Не съм подготвена. - така е, не беше. Нямаше тефтера си в себе си,но имаше всеки един стих на телефона си. А и помнеше някои от тях. Можеше ли обаче да ги рецитира с чувство? Нямаше си и на идея. А дали те звучаха по същия начин в неговата глава както в нейната? Това бе друг въпрос.
Джесика изпи коктейла който си бе поръчала и се заигра с чадърчето между пръстите си. Всъщност й се искаше да излезе и да прочете нещо свое..и да гледа неговата реакция. А и да види как ще реагират останалите. Дали ще харесат стила й.
- Знаете ли...ще го направя. - заяви на Аксел и след като другото момче бе приключило тя се изправи и леко се изниза от сепарето, макар за секунда да падне върху Робърт, чиито крака бяха твърде дълги. Поръча си още един коктейл,след което застана отпред. Усмихна се на групата си и на учителя си. Знаеш,че и Джой и Дани биха я посъветвали да направи това. Погледна телефона си, след което започна да рецитира една от любимите си любовни поеми, като погледа й беше рядко се преместваше към телефона и в по-голямата част от времето беше към мъжа от когото бе вдъхновена.

Много пъти бе чел нещата й, беше ги препрочитал, знаеше ги, беше се научил да ги разбира. Да ги слуша прочетени от нея, беше съвсем ново изживяване и погледа му не можеше да слезе от лицето й. Следеше как малките й розови устни се поместват и се усмихваше замислено. Харесваше му как надграждаше в тона и засилваше емоцията на слушащите. Харесваше му и погледа й, д който приковаваше публиката, без да осмисля факта, че го използваше основно върху него.
Щом свърши, той се изправи на крака, за да й пляска, Робърт последва примера, а може би още един двама човека. Искаше да й покаже, че се гордее с нея. Не очакваше да го направи, но имаше една малка надежда, когато я попита и беше безкрайно доволен, че я подтикна.
- Казах ти - подметна нахакано на Карл.
Всички посрещнаха Джесика с вдигнати чаши.

Притеснението й се изпари, особено след като се взираше в него. Имаше толкова много чувства в кратката й поема и тя се опита да ги приададе с гласа си.
Върна се при масата и им се усмихна, вдигна чашата си и отпи, като се върна на мястото си до Пиарсън.
- Благодаря ви. Подкрепата ви означава много за мен. - беше си истина. Харесваше и компанията им. И милите думи,които изричаха, сега когато тя се бе върнала. Явно им бе допаднало. Някои звучаха изненадано, може би от възрастта й, или от написаното. Но тя имаше добър ментор. Загледа се към Аксел. Знаеше,че той пише книги и то криминалета, но се зачуди дали някога бе прибягвал до любовната поезия.
- Ами вие, професор Пиарсън, имате ли какво да ни представите? Или ще трябва да изпеете песен. - подразни го Джес, като си позволи леко своеволие,но алкохола си казваше думата, свободата в компанията също.

Всички се засмяха и приятелите му започнаха да го подканват.
- Хайде, посвири ни!
- Не беше далеч - призна й Пиарсън и се изправи.
Разминаха се сякаш за десети път тази вечер и той отиде на сцената. Помоли пианиста да му отстъпи. Бяха се засичали няколко пъти и момчето нямаше нищо против, даже му се усмихна й ги потупа по рамото. Аксел се настани на стола му, наместваше се малко повече и след като изсвири няколко тона, колкото да раздвижи пръстите си, започна да свири Блус.
Имаше роял в дома си и страхотна гледка от облаците, в която се пренесе в този момент. Мислеше за необятната й красота и докато пръстите му се разхождаха наизуст по клавишите, в главата му зазвуча стихът на Джесика. Това придаде още повече чувство на музиката.

Ти да видиш! Той можел да свири и на пиано. Всестранен талант. Джесика дори не подозираше,че умее да свири,но определено й харесваше това което чува. Затвори очи и си представи как би танцувала на тази песен. С него. Отпи от коктейла си, като продължи да слуша. Усети как главата й се полюшва с песента и как хората наоколо си шепнат колко добър е. Тя отвори очи малко преди края на песента, загледана в Аксел. Как пръстите му се движеха по клавишите на пианото, след което се загледа в изражението му. Може би точно това бе момента в който Джес осъзна колко влюбена е в този мъж. Сърцето й се сви,но усмивка се появи на лицето й, когато песента свърши и тя го аплодира наред с другите. Но й идеше да заплаче.От мъка заради собствените й чувства и от щастие..защото това бе едно от най-красивите неща които бе слушала.
- Пълен с изненади.

Направи няколко танцови стъпки пред масата и приятелите му започнаха да го хвалят пресилено, в някакъв техен вариант на шега. Порупваха го по гърба, докато се разминаваше с тях, за да седне обратно до Джесика. Беше се усмихнал широко и й смигна закачливо, когато седна до нея. Чувстваше се като готин учител, който вдъхновява младите покрай себе си и му харесваше идеята тя да гледа по този начин на него.
- Ако се бях научил да пиша поезия, може би щях да стана музикант - призна си той.
Истината е, че нещата се получаваха, но нямаха онзи страстен огън, който може да изгори читателя. Той обичаше да го създава бавно и силно, затова пишеше романи.

Продължи да му се усмихва,а вътрешно имаше желание за още поне един коктейл, щеше да заплаче.
- Бяхте невероятен. Не знаех,че можете да свирите на пиано. - явно много неща не знаеше за него. Но перфектно знаеше две - той й беше учител и беше женен. Не трябваше дори да кара съзнанието си да се плъзга в тази посока,но то не просто се бе плъзнало. То бе набрало скорост докато не бе паднало в един басейн.
- Може би трябва да съм благодарна,че не сте станал музикант. Иначе сега щях да си седя у дома и да гледам някой скучен филм. - и нямаше да пише по начина по който пише, да мисли по начина по който мисли и да се чувства така както се чувства. Защото той имаше голямо влияние върху нея от една година насам.
- Перфектен както винаги. - Карл поздрави Аксел и с това привлече вниманието на Джес към него, все пак той бе звездата на вечерта.

Изпиха по още една чаша, но малко след три силите започнаха да го напускат. Аксел й сподели, че възнамерява да си ходи, при което тя реши да последва примера му. Изправиха се и в продължение на пет минути, си взимаха довиждане с хора от тяхната и съседната маса. За много от тях забавлението щеше да продължи до сутринта, но за него тази вечер щеше да приключи тук.
- Надявам се, че си се забавлявала.
Наметна я отново със сакото си, беше станало още по-студено. Улицата вече бе тиха и празна. Наложи му се да извади телефона си, за да повика кола, която да ги вземе. Зададе адреса си като краен и осъзна, че не знаеше къде живее тя.
- Къде трябва да те оставя?

Беше станало доста късно,а и тя вече се чувстваше уморена. Но вечерта си струваше,всичко това си струваше.
- Беше невероятно,благодаря. - прошепна като се загърна по-плътно в палтото му и се надяваше да не му е студено. Би протестирала и би му го върнала,но знаеше,че той ще възрази,а и тя щеше да започне да трепери от студ. Усмихна се леко докато го гледаше и след това погледна към пустата и тиха улица. - Сентръл Парк Уест,279.
Мястото се намираше точно срещу голямото езеро и Джесика го обожаваше.
Затвори очи за миг и отново вдиша от аромата му, пропит в сакото след което погленда грамадния мъж до себе си,не изглежда да му беше студено.
- Благодаря.. - да,вече му бе благодарила веднъж. Но имаше нужда да го изкаже отново.

Таксито дойде много бързо. Той й отвори вратата, за да влезе първа, настани се след нея и даде адреса й на шофьора. Стана му удобно и топло, а заедно с обилното количество вино, му се приспа. Затвори за миг очи, може би беше малко повече, но когато отново ги отвори, бяха пред апартамента й.
- Радвам се, че дойде. Възнамерявам да посетим още много такива мероприятия, когато имаш възможност - беше изморен и очите му стояха някак отпуснати и леко притовени - Лека нощ.