Pensacola Little Theatre

Публиката заемаше местата си. Аксел беше зад колисите на сцената и говореше с Карл. Смееха се над спомени от миналото, когато получи съобщение от Джесика. Беше пред вратата, затова професорът пожела успех на своя приятел и излезе в предверието на театъра. Тя не беше там.
Видя я, когато излезе отвън. Стоеше на тротоара и му се усмихваше. Роклята й се лееше като водопад под късата й пелерина. Той й се усмихна и протегна ръката си мъж нея. Държеше, хващайки я между двете си ръце и й се усмихна.
- Изглеждаш страготно. Хайде, имаме места на пръвия ред.
Приятелят му се беше обадил с покана в последния момент. Всъщност се е очаквало да има други гости, на които се е наложило да откажат. Беше страхотен късмет и Аксел го класираше като високо ниво на удоволствие. Романите на Норсън го караха да настръхва. Често пишеше ужаси и мистерии, които Пиарсън не бе способен да затвори, преди да приключи.
- Чувала ли си нещо за автора? - попита той, докато вървяха към залата, като се надяваше, че дори и да не беше, го бе проверила по пътя насам.

Никога нямаше да й омръзне да слуша комплименти излезли от устните му. До усеща докосването на ръката му по своята и да вижда усмивката му. Това само предисвикваше още по-голяма усмивка върху нейното лице,а и пеперуди в стомаха й. 
- Разбира се! - отвърна му тя самоуверено. -Вие го споменахте по-рано,все пак.
Смигна му,беше си написала домашното,макар и в колата. Бе прочела набързо кой е въпросният Карл и в какъв жанр пишеше. Книгите му изглеждаха интересни,но тя не бе чувала или чела нито една от тях.
- Харесвам ужаси и мистерии, почти колкото харесвам фентъзи и крими. Честно казано съм любопитна какво ще чуя довечера.- призна си и свали пухената наметка. Никога не бе била на място като това, бе била в големи театър, малки театри,но това...това място бе наистина специфично. - Да си призная, поканата ви ме изненада. Приятно.

- И мен ме поканиха изненадващо, но не можех да откажа.
Оставиха пелерината й на момичето от гардероба и влязоха вътре. Настаниха се в лявата страна на първия ред и Аксел й обясни няколко допълнителни неща за своя приятел, за кариерата му, за своето лично и професионално мнение за него. Като цяло си личеше, че му е фен и той съвсем не го прикрикриваше. Човекът беше изключително талантлив и Пиарсън бе горд да е тук като негов специален гост.
Съвсем скоро вратите се затвориха. осветлението огасна и завесата се вдигна. По цредата на сцената имаше диван, на който Карл се бепе отпуснал. Носеше очила и имаше доста побеляла коса, но не беше много по-възрастен от Аксел. Гласът му беше дълбок и чете два часа с едно малко прекъсване, по време на което разговаряше свободно с публиката. Когато четенето приключи, цялата зала беше на крака и го поздравяваха.
- Просто невероятно - каза Пиарсън, докато продължаваше да гледа към сцената.
Хората започнаха да се разотиват, затова сложи ръка на гърба й и я повече към сцената.
- Хайде, ела те запозная.
Не бяха единствените, които отиваха назад. Той виждаше няколко колеги и други важни особи от техните среди.

Четенето беше интересно, хареса й. Но докато той не откъсваше очи от своя познат на сцената, Джесика не откъсваше очи от него. Наблюдаваше изражението на Аксел и как се променяше когато Карл четеше. И когато комуникираше свободно с публиката. И просто не можеше да откъсне очите си от него. Или поне не можеше до момента в който публиката бе на крака и ръкопяскаше.
Хареса колко нежко ръката му докосна гърба й, тя му кимна леко и двамата тръгнаха към сцената, където имаше един куп народ. Карл се сдрависваше с тях и си разменяше приветствия,а Джесика стоеше до Аксел и се опитваше да прикове вниманието си към правилната личност - автора, когото бе слушала до сега. А не сексапилният й учител по литература.
- Изглеждате като горд приятел. - подметна тя тихо на Пиарсън, без да го поглежда. - Усмивката не слиза от лицето ви.

- Избира се. Той се справи изключително добре. Ти какво мислиш?
Погледна към нея, но Карл ги видя в този момент и им помаха.
- Аксел - прихна весело, сякаш не се бяха видяли преди два часа. Беше зареден с аплодисментите на публиката и не спираше да се усмихва - Какво ще кажеш?
Пиарсън направо го прегърна и двамата мъже се потупаха по гърбовете.
- Беше невероятен, приятелю - не можеше да откъсне погледа си отнего. Обичаше да изживява тези моменти с близките си - Това е новата ми асистентка - обърна внимание му към нея - Джесика Лорент. Пише разкази и поезии.
- Трябва да си много добра, щом те е довел тук - каза с поздрав другия писател и топло поздрави омичето, хваюайки ръката й - Трябва да поздравея още няколко човека, но след малко мисля да ходим в нашето място. Ще дойдете ли?

- Бар е - отговори й той - Не е нещо невероятно, но е известно място за писатели, актьор и сценаристи. Хората от театъра редовно го посещават, така че ще се съберат хора.
В този момент го приближи друг негов приятел, а Аксел я представяше на всички с изразена гордост. Хората подхвърляха нещо уважително ту на нея, ту на него. Видяха още двама учителя, които бяха със своите протежета. Като цяло атмосферата беше много оживена. Две трети от залата напуснаха, но останаха колеги и всичките се движеха помежду си на сцената.
Минаваше полунощ, когато всички тръгнаха да излизат.
- Не си длъжна да идвваш, но си мисля, че ще ти хареса - добави той, спомняйки си за безкрайните вечери, които прекарваше там.

- Не мисля,че съм подходящо облечена за бар. - подметна му,но кимна, като сдържаше усмивката си и се здрависла с пореден човек. - Но ще дойда.
Нямаше начин да изпусне такава възможност. Явно бе някакво интересно и ексцентрично място. С интересно хора с още по-интересни професии. И Аксел.
Надяваше се,че няма да й бъде студено, докато стигнат въпросното място,но реши да не задава много въпроси. Скоро щеше да разбере. Започваше да вижда някаква очертаваща се групичка.
- Ще тръгваме ли? - може би беше малко нетърпелива. Но искаше да разбере по още нещичко за него,а място което наричаше "свое" , е или някой друг го наричаше така за тях, и бе бар...определено я изненадваше.
- Да си призная...не ми изглеждате като човек,който ходи по барове.

Аксел кимна и двамата се отправиха към извохда. Минаха през гардероба, за да вземат връхната й дреха. Момичето я подаде на Пиарсън, а той се обърна към Джесика и я наметна внимателно. След като се озоваха на улицата, можеше да каже всичко, което си мислеше.
- Достатъчно добре облечена си, за да бъдеш където искаш!
Той вярваше в това. Ако си небрежно облечен на неподходящото място си личи с лошо. Ако си прекалено добре облечен където и да е, си личи с хубаво. Новата му асистентка имаше усет към тези неща и винаги изглждаше прелестна, но в роклите си беше на съвсем друго ниво.
- На близо сме - обясни й той, когато стигнаха до ъгъла на театъра.
Не виждаше смисъл да хващат такси за две три пресечки, но ясно виждаше проблема. Без да коментира въпроса, свали сакото си и го наметна върху раменете й. Тя направо се изгуби в него, но щеше да й свърши добра работа, докато стигнат.
- Така е по-добре. Чудех се, как е положението с родителите ти? Надявам се, не ти създавам проблеми, като те викам да излизаш по това време - полунощ вече минаваше и въпреки, че това не беше толкова неочаквано за колежанка, той предпочиташе да бъде сигурен - Ако трябва да говоря с тях, нямам нищо против.

Добре,че имаше опит да върви на високи токчета защото Пиарсън бе решил те да стигнат пеша до бара. Джесика нямаше против, но бе леко студено. Този проблем обаче бе бързо оправен - сакото му се озова върху малкото й тяло, а тя го обви около себе си и му се усмихна, като вдиша от аромата му. Това направо я подмокри, но тя продължи да върви сякаш нищо не бе станало и сякаш не искаше да се хвърли на врата му,за пореден път.
- Ммм,смятам че ще са очаровани, като им кажеш, че ме водиш на бар. - бяха сами все пак, и някак несъзнатело бе преминала на "ти" ,което винаги й представляваше проблем. Постоянно минаваше от ти на вие и почваше да се бърка. - Не се притеснявай, всъщност днес са на опера. Баща ми рядко е у дома напоследк ,много работи, затова и двамата се възползват от тези свободни моменти. Но не биха имали против,че...излизам.
Пък и винаги можеше да каже,че е с приятели,а брат й щеше да я покрие. Но после щеше да задава въпроси.
Джес погледна нагоре към няколко високи сгради, които светеха приятно. Харесваше нощен Ню Йорк, имаше съвсем различен вайб от забързания сив град през деня. Е,сив за повечето хора, това рядко можеше да се каже за елита на града.

- Не бих го нарекъл просто излизане - възрази той, сякаш омаловажаваше тази вечер - Социалните контакти са от основно зачение в тази кариера. Колкото и да си добър, ако няма кой да заложи на теб в началото и поне да прочете нещата ти, няма да стигнеш далеч. Важно е хората да запомнят името ти да го свързват с вечери като тази.
Не беше имал възможност да разговаря лично с родителите й, но имаше някаква представа за тях и предполагаше, че едно бизнес насочено семейство би разбрало значението на това, което й казваше в момента. Но все пак вярваше на нейната преценка и не възнамеряваше да се меси, освен ако не бе помолен за това. Като цяло му вдъхваше усещане за човек, който се справя и разбира много добре с хората около себе си.
- Тук сме - каза той, като обърна вниманието й към входа на Йес бара - Този бар е вечен!
Беше прекарал много от млаешките си години тук и щеше да прекара още много занапред. Малкия театър бе любимото място за четене за него и приятелите му. Имаха прекалено много спомени от тези две места.